Гностицизъм

Гностицизмът е семейство от древни религиозно-философски традиции — процъфтяващи от 1-ви до 4-ти век — които учат, че спасението идва чрез пряко вътрешно познание (Гносис) на божественото, а не чрез вяра, ритуал или доктрина. Неговата космология приема, че материалният свят е несъвършено творение и че всяка душа носи искра от Светлината, стремяща се към завръщане към Извора.

Определение

Гностицизмът е древното религиозно и философско течение, което твърди, че материалният космос е несъвършено или паднало творение, че истинският Бог обитава отвъд него в Плиромата, и че в човека живее Божествена искра, чието освобождаване изисква Гносис — пряко, преживяно познание на собствения божествен произход.

Дълбоко разбиране

Там, където православното християнство предлагаше спасение чрез вяра в изкупителната смърт на спасител, Гностицизмът предлагаше спасение чрез пробуждане. Гностикът не трябва да бъде опростен — той трябва да си спомни. Това единствено изместване — от грях-и-изкупление към сън-и-пробуждане — отделя гностичната космология от почти всяка друга западна религиозна рамка.

Гностичните системи споделят разпознаваема архитектура: трансцендентен Извор (Монада) отвъд всички определения; пълнота на божествените еманации (Еони) в Плиромата; космически разлом — обикновено приписван на София — който произвежда по-нисш бог-занаятчия, Демиурга, създал материалния свят в незнание за истинския Бог; и управляващи сили, Архонти, администриращи падналия ред. В тази затвор са попаднали фрагменти от Светлината, вложени в хората като пневма — духовната искра. Спасението е събирането и завръщането на тези искри към Плиромата.

Това не е песимизъм, а радикална диагноза. Гностикът приема страданието на света достатъчно сериозно, за да попита: какво ако това не може да е дело на напълно добър, напълно компетентен Бог? Отговорът — че по-нисша сила е оформила по-нисш свят — преосмисля всяка духовна задача като акт на събуждане от забрава.

Исторически контекст

Гностицизмът се появи в религиозното брожение на 1-ви и 2-ри век в елинизирания Близък изток, черпейки от платоновата философия, еврейските апокалиптични и мъдростни традиции, ранното християнско учение, египетската мистерийна религия и зороастрийския дуализъм. В продължение на по-голямата част от историята той е известен само чрез враждебните свидетелства на отци на Църквата — Ириней, Иполит, Тертулиан и Епифаний — каталогизирали гностичните учения, за да ги опровергаят.

Това се промени коренно през декември 1945 г., когато двама египетски земеделци открили запечатан съд край Наг Хамади с тринадесет кодекса в кожена подвързия. Библиотеката от Наг Хамади — петдесет и два трактата на коптски — наконец дава на учените гностични гласове с техни собствени думи. Наред с находката от Наг Хамади стоят Берлинският кодекс (съдържащ Евангелието на Мария и Тайната книга на Йоан) и Аскевският и Брусовият кодекси (запазващи Пистис София).

Четири основни школи се разграничават исторически. Валентинианите — последователи на александрийския учител Валентин (ок. 100–160 г.) — произвели най-системната гностична теология с подробен мит за Еоните и падането на Sophia. Ситианите проследяват своя произход до Сит, сина на Адам, и са създали текстове като Тайната книга на Йоан и Трите стели на Сит. Базилидианците около учителя Базилид от Александрия учели за фина еманационистка космология с 365 небеса. Томасинската традиция, центрирана около изречения, приписвани на апостол Тома, запазила мъдростно-ориентирано християнство.

Гностичните движения са потиснати постепенно с консолидирането на никейската православност след 4-ти век, макар гностичните теми да се появяват отново в по-късни течения — манихейците, богомилите в България и катарите в средновековен Лангедок.

Основни убеждения

Въпреки многообразието на своите школи, Гностицизмът е разпознаваем по клъстер от споделени убеждения:

• Божествената искра в човека. Всеки човек носи фрагмент от истинската Светлина — пневмата — уловен в материята и очакващ пробуждане.
• Материалният свят е несъвършено творение. Космосът е оформен не от върховния Бог, а от по-нисша, невежа сила; страданието и измамата в него са вградени, а не случайни.
• Демиургът не е истинският Бог. Богът-творец от Битие, ревнив и територален, се отъждествява с Йалдабаот — Демиурга — различен от и много по-нисш от истинския трансцендентен Извор.
• Гносис, не вяра, е спасителен. Което освобождава е прякото преживяно познание на собствения божествен произход — не вяра, не послушание, не ритуал.
• Митът за Sophia. Женствената Божествена Мъдрост, София, е паднала от Плиромата; нейната разпръсната Светлина е Светлината, погребана сега в човешките души.
• Дуализъм на духа и материята. Дух и материя, Светлина и тъмнина, знание и забрава са противопоставени — макар повечето гностични системи да целят не омраза към материята, а нейното надмогване и завръщането на духа.
• Езотерично над екзотерично. Истината не се дава от публично вероизповедание, а се получава вътрешно; ученията са многопластови и най-дълбоките значения са запазени за тези, които могат да ги получат.

Основни текстове

• Евангелието на Тома — Колекция от 114 изречения на Исус, подчертаващи Царството като вътрешна реалност, вече присъстваща.
• Евангелието на Филип — Валентинианска медитация върху тайнствата и брачната камера.
• Апокрифонът на Йоан — Най-пълната запазена ситианска космогония, разказваща еманацията на Еоните, падането на София и сътворението на материалния свят от Йалдабаот.
• Пистис София — Дълъг диалог между Възкресения Христос и неговите ученици, включително Мария Магдалена, за падането и изкуплението на София чрез тринадесетте покайния.
• Евангелието на Мария — Мария Магдалена предава видение за изкачването на душата покрай архонтичните сили.

Гностицизъм срещу Гносис

Двата термина не са взаимозаменяеми. Гностицизмът е историческата традиция — семейство от текстове, школи, учители и космологични митове, оформили се в първите векове на нашата ера. Гносис е преживяването в сърцето на традицията: пряко, непосредствено познание на божественото.

Може да се търси Гносис без да си Гностик, и може да се изучава Гностицизъм, без никога да се вкуси Гносис. Гностицизмът назовава картата; Гносисът назовава територията. Традицията съществува, защото Гносисът продължава да се случва — и хората, които са го познали, винаги са имали нужда от език, за да посочат към онова, което не може да се каже направо.

Съвременна значимост

Гностицизмът не умря при Никея. Той отиде в подземието и изниква отново и отново навсякъде, където официалната картина на реалността изглежда недостатъчна за живото преживяване.

Карл Юнг разпознал в гностичните митове предмодерна дълбинна психология — карти на несъзнаваното, на сянката, на индивидуацията. Богомилите — средновековно Bulgarian дуалистично движение — са едни от най-близките европейски наследници на гностичното мислене, чиито следи все още се усещат в народните ни предания и разбирането за двата принципа в сътворението.

Гностицизмът има значение сега, защото неговата диагноза пасва: цивилизация, в която повечето хора усещат, че нещо не е наред с дадения свят, че официалната история изпуска онова, което е най-реално, и че каквото и да изкупи, ще го направи не чрез вяра, а чрез един вид спомняне.

Свързани термини

• Гносис — преживяното познание в сърцето на традицията
• София — паднalият Еон на Мъдростта
• Демиург — по-нисшият бог-творец
• Архон — управляващите сили на материалния космос
• Плирома — пълнотата на божественото битие
• Еон — божествени еманации в Плиромата
• Нус — божественият ум, висшата познавателна способност
• Пневма — духовната искра в човека
• Кенома — пустотата на материалното царство
• Божествена искра — фрагментът от Светлина, уловен в човечеството