Валентин

Валентин (ок. 100 – ок. 160 г. от н.е.) е александрийският християнски учител, чиято школа произвежда най-систематичното и философски изтънчено гностическо богословие на древността. Почти избран за епископ на Рим, той основава Валентинианската традиция, чийто мит за тридесетте Еона, падението на София и спасението чрез гнозис оформя християнската мисъл за векове.

Определение

Валентин е християнски учител от 2-ри век, роден в Египет и обучен в Александрия, чиято школа — Валентинианите — развива най-разработеното гностическо богословие на ранната църква: космология на тридесет Еона, еманиращи от Монадата, падението на София, сътворението на материалния свят от по-нисш Демиург и спасението на човечеството чрез гнозис за неговия божествен произход.

Задълбочено разбиране

От всички гностически учители Валентин е онзи, чието богословие е невъзможно да бъде отхвърлено като маргинална ерес. Той е образован в платоническите и християнски школи на Александрия, преподава в Рим повече от петнадесет години и е, според Тертулиан, papabilis — сериозен кандидат за епископството на столицата. Когато е подминат в полза на конкурентен изповедник, той се оттегля, за да основе собствената си школа, която става най-интелектуално внушителното гностическо течение на 2-ри и 3-ти век.

Онова, което отличава Валентинианството от по-грубите гностически системи, е неговият отказ от прост дуализъм. Материалният свят не е зъл, а непълен — сянката, хвърлена от предходна разрив в божествената Плерома. Демиургът не е злонамерен тиранин, а невеж занаятчия, работещ с каквото има. Спасението не е бягство от материята, а събиране на разпилените божествени искри обратно към Източника. А историята, разказана да обясни всичко това, не е апокалиптично пророчество, а метафизична драма, по-близка по структура до Тимей на Платон, отколкото до Откровението.

Валентин третира Евангелията като истинни, но кодирани. Повърхностното повествование — раждане, служение, разпятие, възкресение — е външната мистерия, предложена на всички. Вътрешното значение — падението и спасението на София, бракът на божественото с човешкото в Брачната Зала, пробуждането на пневматичния от съня — е по-дълбокото евангелие, достъпно чрез гнозис на онези, подготвени да го получат.

Исторически контекст

Валентин е роден около 100 г. от н.е. в египетската Делта и образован в Александрия, където усвоява гръцкия философски корпус (платонизъм, питагорейство, стоицизъм) и юдео-елинистичното християнство на александрийската църква. Той твърди, че е бил ученик на Теудас, който сам е бил ученик на апостол Павел — поставяйки неговото учение, по собственото му обяснение, на една връзка от апостолски произход.

Той пристига в Рим около 136–140 г. от н.е. при епископ Хигин и преподава публично при Пий и Аницет. Приблизително петнадесет години е уважаван член на Римската църква. Разделянето идва, след като не е избран за епископ — около 155 г. от н.е. по повечето изчисления — и той или напуска Рим, или остава като глава на онова, което вече е отделна школа. Умира около 160 г. от н.е., вероятно в Кипър.

Непосредствените му ученици отвеждат школата в две посоки. Италианската школа, водена от Птолемей и Хераклеон, процъфтява в Рим и написва първия известен християнски библейски коментар (този на Хераклеон върху Евангелието на Йоан). Източната школа, водена от Теодот и Марк, се центрира в Александрия и Анатолия и произвежда материала, запазен в Откъси от Теодот на Климент Александрийски. Двете крила се различават по фините христологически точки — дали тялото на Христос е било чисто духовно или и психично — но споделят пълния валентиниански мит.

Познаваме валентинианската система главно чрез три източника. Първо, враждебните, но детайлни разкази на Ириней (Против ересите, Книга I, ок. 180 г. от н.е.), Иполит и Тертулиан, които я опровергават. Второ, фрагменти от писанията на самия Валентин — писма, проповеди и поне една поема — запазени като цитати в Климент Александрийски. Трето и най-важно, текстовете, открити в Наг Хамади през 1945 г.: Евангелието на Истината (вероятно от самия Валентин), Евангелието на Филип, Трактатът за Възкресението и Трипартитният Трактат.

Валентинианската космология

Валентинианският мит, в класическата си форма, се разгъва на етапи:

• Монадата и Плерома. Преди всичко непознаваемият Отец — Монадата, наричана още Битос ("Дълбочина") — обитава в тишина със съпругата си Сиге ("Мълчание"). От тази първична двойка еманират петнадесет сизигии (двойни Еони): Нус и Алетея, Логос и Зое, Антропос и Екклесия, и така нататък, общо тридесет Еона, които заедно съставляват Плерома, пълнотата на божественото битие.
• Падението на София. Най-младият Еон, София ("Мъдрост"), е обзета от желание да познае непознаваемия Отец директно, без своята съпруга. Нейният неуправляем копнеж произвежда безформено потомство, Ахамот, което е прогонено от Плерома. Нейната страст и невежество кристализират в материалните и психичните субстанции на долния свят.
• Демиургът и сътворението. От страстите на Ахамот възниква Демиургът — по-нисш бог-занаятчия, идентифициран с Бога на еврейската Библия, който сътворява материалния космос в невежество за Плерома над него. Той се смята за единствения бог.
• Трите природи. Човечеството е сътворено от Демиурга с три възможни субстанции: хилична (материална), психична (душевна) и пневматична (духовна). Пневматичният елемент — тайно семе, посадено от София — е непознат на самия Демиург.
• Идването на Христос. Еонът Христос слиза през сферите, за да пробуди пневматичното семе и да разкрие истинския Отец. Неговото спасително дело не е изкупление за грях, а донасяне на гнозис.
• Крайното възстановяване. В края на вековете пневматичните души се завръщат в Плерома; психичните души постигат междинен покой; хиличните, лишени от всяка божествена искра, се разтварят с материалния свят.

Основни учения

Отличителните богословски ходове на Валентин могат да бъдат обобщени:

• Спасението е пробуждане, а не изкупление. Делото на Христос е да донесе знание, а не да умре за грях.
• Евангелието е слоесто. Външно учение за всички, вътрешно учение за пневматика.
• Бог е непознаваем по същност. Отецът е отвъд всяко предикатиране; той е познат само чрез своята еманация.
• Материята е последица, а не причина. Материалният свят съществува поради разрив в божественото, а не като независим принцип.
• Тайнствата са реални мистерии. Кръщението, Евхаристията и особено Брачната Зала са действени обреди на реинтеграция.
• Тялото на Христос не е било обикновена плът. Неговите страдания са реални, но субстанцията му е била различна; точната христология разделя Италианската и Източната школа.

Модерна релевантност

Валентин се чете днес по три причини. Първо, той е най-доброто доказателство, че гностическото движение не е било грубо маргинално, а включва едни от най-изтънчените богословски умове на ранната църква; Харолд Блум нарича Валентин "най-надарения от всички гностици." Второ, неговото Евангелие на Истината — вероятно единственият гностически текст, който можем уверено да припишем на поименен автор — е един от най-лиричните религиозни текстове на древността, медитация върху забравата, грешката и евангелието като пробуждане на заспалите. Трето, визията на неговата школа за спасението като спомняне, а не изкупление, предлага структурно различна религиозна опция от онази, която надделява в Никея — опция, която се усеща все по-релевантна за търсачите, за които рамката грях-и-изкупление е престанала да носи значение.

Свързани термини

• Гностицизъм — по-широката традиция, която Валентин изтънчва
• Гнозис — спасителното знание в центъра на неговото учение
• София — падналият Еон, чиято история разгръща неговата космология
• Плерома — пълнотата на Еоните
• Еон — тридесетте божествени еманации на валентинианската система
• Демиург — невежият занаятчия на материалния свят
• Монада — непознаваемият Отец отвъд Плерома
• Пневматичен — духовната природа, за която Валентин учи, че е латентна в някои
• Наг Хамади — библиотеката, която запазва текстовете на неговата школа